"Монолог на Либеда", Танита – Юлия Генова, завършила първо ниво на курс "Писателят като актьор"

Дете на българин и финландка. Иска да се върне и заживее в България.

Обичам морско-соления дъх, крясъците на чайките по плажа. Обичам, когато  вълните дърпат пясъка под краката ми и потъвам.

Обичах баба…На прозореца ми полепва снежинка, а аз си спомням за нея, за моята баба и нейното топло лято. Ароматът на какао, който сутрин се плъзваше под вратата към одеялото. А после тичах, препъвах се надолу по стълбите с боси крака по прогнилите от влага дъски. И тя ме посрещаше, моята баба, с дъх на ванилия в косите и с нейната топла лятна усмивка. Аз мълчаливо пиех, молейки се да ме омагьоса. Исках времето да спре...

Онова лято, когато не отидох... Тук беше студено, вечно студено. Улиците премръзнали... И тези задушаващи огромни палта с мирис на гъши пух и на плесен.

Ако се върна, ако можех да го направя... Но сега баба я няма и празна ще бъде цялата й стара къща. А с мене ще влезе студът... Винаги съм го носила. Мразя, че съм живяла толкова време тук и толкова малко при нея. Вали снегът, а аз си мисля за морето. Как ме мокри, покрива поредната вълна. Слънцето се отразява в капките, блести, всичко е ярко. Но изчезва, стопява се в стъклото.  Сърцето ми е празно. Обграждам се с раковини и миди събирани някога. Не тук искам да остана. Ако падне и още една снежинка в стъклото ми тръгвам. Ще събера нещата си, ще се върна.

А, ето я, тази скитница!

Значи..тръгвам. Но защо стоя? Нима е важно за мен, нима е страшно да оставя всичко, когато хиляди пъти по-страшно ми се вижда да живея с тази проклета празнота около себе си, с тези нищо незначещи за мен хора, неща. Ако остана един ден още, ще се превърна в сбръчкана старица...

Какво значи да копнееш, да търсиш? Преди всичко - да бъдеш свободен...