Последното писмо

Надежда Манделщам до Осип Манделщам

 

22/10 1938

Ося, роден мой, далечен приятелю! Мили мой, нямам думи за това писмо, което ти,

 

вероятно, никога няма да прочетеш. Пиша го в пространството. Може би ти ще се

 

върнеш, а мене вече няма да ме има. Тогава това ще бъде последната памет.

 

Осюша – нашият детски живот с тебе – какво щастие беше това. Нашите скарвания,

 

нашите боричкания, нашите игри и нашата любов. Сега аз даже и към небето не

 

гледам. На кого да го покажа облакът, който ще видя?

Ти помниш ли как примъквахме в нашите бедни, клошарски къщи-кутийки нашите

 

просяшки пирове? Помниш ли колко хубав е хляба, когато ти се е паднал като по чудо

 

и когато го ядат двама? И последната зима във Воронеж. Нашата щастлива нищета и стиховете. Помня, връщахме си от обществената баня и бяхме купили яйца ли, крен-

вирши ли. Мина кола със сено. Беше още студено и аз мръзнех в моята куртка / така

ли ни предстои да мръзнем: знам колко ти е студено там на тебе/. И аз запомних този ден:

аз ясно, до болка осъзнах, че тази зима, тези дни, тези беди – това е прекрасното и

последно щастие, което ни е дадено от съдбата.

Всяка моя мисъл е за тебе. Всяка сълза и всяка усмивка са за тебе. Аз благославям

всеки ден и всеки час от нашия печален живот, мой приятелю, мой спътнико, мой

слепи водачо...

Ние като слепи кутрета се търкахме едно в друго и ни беше хубаво. И твоята бедна

възпалена глава и цялото безумие, с което ние изгаряхме нашите дни. Какво щастие

беше всичко това – и как ние винаги сме знаели, че това именно е щастието.

Животът е дълъг. Как дълго и трудно е да се погива - ти сам – аз сама. На нас ли –

неразделните –се падна тая участ! Ние ли – кутретата, децата, - ти ли – ангелът – си

я заслужил? И все по нататък отива всичко. Аз не зная нищо. Но аз зная всичко, и

всеки твой ден и час, като в кошмар – за мен е очевиден и ясен.

Ти идваше всяка нощ в съня ми и аз все питах, какво се е случило, и ти все не

отговаряше.

Последният ми сън: в някакъв мръсен бюфет на още по-мръсен хотел аз купувам някаква храна. Около мен някакви съвсем чужди, непознати хора и след като напазарувах, аз разбрах, че не зная къде да отнеса това добро, защото не зная къде си ти.

Събудих се и казах на Шура: Ося е умрял. Не зная жив ли си, но от тоя ден аз загубих

твоята следа. Не зная къде си. Ще ме чуеш ли. Знаеш ли как обичам. Аз така и не успях

да ти кажа как те обичам. Аз не умея и сега да го кажа. Аз все говоря: на тебе, на тебе....

Ти винаги си с мене и аз - дива и зла, която никога не съм успявала просто да се разплача

- плача сега, плача, плача.

Това съм аз – Надя. Къде си ти?

Прощавай. Надя